Беше вечер.
Разхождах се в тъмните улици
на непознатия град.
Светлините се
смесваха,
звездите блестяха и чувствах
се някак си млад.
Хората се отплесваха
от напрегнатия ден -
искаха да  влязат в своя
свят опиянен.
Да откраднат всеки
един хубав момент.
Като сладки череши
отнемаха плода,
но костилката оставиха самотна,
изплюта, заровена,
забравена в калта.

Но и тя има живот,
отхвърлена,
отритната от човешкия род -
и в нея има любов...
Надолу по наклона чух
гръцка виола,
с нежните звуци
напълни душата ми тя.
Таз чувствителна мелодия...
Заплаках, почервенях.
Преглътнах гръцко вино,
а как исках с теб да го споделя,
мой прекрасен приятелю!
Гръцко вино, насладих ти се!
Дори мечтите да са тъжни,
искам те пак да си до мен.
сред този град...
А сега сама ,
колко бавно се стича нощта...


Гръцко сиртаки
в далечината чух,
поредните чинии се
разпиляха.
Щастливи лица, танцуващи
тела побесняха.
Алея, плод на случайността,
тази гръцка музика
ме преследва сега.
Стари къщи,
самотни млади жени,
залепени до своите деца.
Стени окичени с носталгия
към всичко родно и преходно,
стени плачещи за
миналото. Нима?!
Аз знам, тази гръцка носия -
като я видиш сърцето ти
прескача и се свива.....
Не беше ли такъв  моя блян?
Моя орфеева лира,
тонът ти ме прониза...!

Диана Ахмакова