Обичам те, прекрасно
мое детство!
Обичам те -
непринудена, добра.
През мечтите си летя,
през полята бягам.
С водата се сравнявам,
моя нежна ширина.
Допир на къпини,
сладки сочни малини,
зелени разпръснати листа,
жълти увиснали гроздове,
кафява гореща пръст
слънцето напича.
Улицата на кръстопът -
вечер я съзерцавам.
Нощните снопове -
в тях се заглеждам.
Синкави петна -
розови сърца.
Крушите - нападали,
разтворили златистия си аромат,
мравките играят -
щипят ме отзад.
Гъделичкат те
изгорялата ми кожа.
Мухите подскачат
играят си на гоненица -
червената постелка на масата
изцапват с натрапчивите си крила.
Бели перца от дърветата
си играят с въздуха,
с мириса на утринната роса.
Гладиолите, увиснали,
наклонени търсят светлина.
Ягодите диви малки
с напрашени листа.
Събирам ги с шепа
с тях се веселя.
Петелът подскача пъргаво,
показва гордо пера,
извиква високо над града.
Иска да се покаже на света
с наперената си уста.
Котакът с бяла козина
търси някоя мишка.
Врабчето оглежда се,
търси суха троха,
зрънце, вода.
Зайчетата с бели носове,
с червени очи
подскачат на поляната.
С тях се надпреварвам
гоня ги, заграждам.
Прасето недоволна вика
муцуната си тика
иска всичко да познае -
мирис, цвят, вкус
от всичко да опита.
Мое детство волно,
необятно и значимо,
завинаги неповторимо,
върни ме под стряхата
на старата ми къща,
където орехът наднича
и слънцето прегръща.
Там ще пазя спомена
и в него ще се обгръщам...
Там ще галя косите си
към корените ще се връщам.

Диана Ахмакова